Турският е език от семейството на алтайските езици, говорен от около 77 милиона души като майчин и от около 6 милиона души като втори език. Говори се на територията на Турция, на тази на съседните ѝ държави, както и от големите турски малцинствени групи на Балканите и от емигрантите в Западна Европа.

До 1929 г. се ползва турска форма на персийско-арабската писменост, докато на 1-ви ноември 1928 г. не е приета официално латиницата като една от многобройните реформи на Мустафа Кемал Ататюрк. Характерни особености на турския език са вокалната хармония, при която гласните в добавяните наставки се съгласуват с предходните, и аглутинацията, или „прилепването“ на оконачания или наставки към корена на думата.

Тези две характеристики на турския, както и специфичният словоред, при който сказуемото винаги е в края на изречението, са сред най-сериозните предизвикателства за хората, които го изучават. След овладяването им обаче се превръщат в своеобразен лингвистичен пъзел. От друга страна, липсата на родове в турския език е всъщност голямо улеснение, а пъстрата палитра от обръщения, пожелания и учтиви формули неусетно обогатява и речта на родния език на учещите турски език.