Ние не просто живеем сред балканското, но и балканското живее сред нас. Подобно на много други думи, чрез които наричаме, и тази се е сдобила с безкрайна поредица от значения. Балканското носи идеята за неустойчивост и нестабилност, за бурето с барут, което при най-малката искра избухва в пламъци и води след себе си още много взривове, за клишираната до болка изостаналост на този район. Но сякаш най-характерното му определение би могло да се открие в кръстопътността – нещо, също твърде банално, което обаче не би могло да бъде подминато.

Несъмнено, кръстопътността е относителна и донякъде субективна, но тя би могла да бъде откривана и преоткривана във всичко балканско – езика, културата, литературата, бита, музиката… И като че ли езикът е именно свързващото между всички тези проявления на балканския кръстопътен живот. Когато обаче говорим за балканското или балканистичното, не бива да пропускаме и наслоената върху тях стереотипност. Стереотипност, която всъщност е основана на непознаването и отричането. Балканистиката е науката, обединила четири езика – румънски, албански, гръцки и български, изучавайки ги и откривайки общото помежду им. Към тях се прибавят сръбският и турският. Какво е това обединяване на наглед необединимото, ще се запитаме. Ето на този въпрос ще опитаме да открием отговора.

Румънският, албанският, гръцкият и българският съставят балканският езиков съюз. Защо тези четири езика, които дори не са близкородствени, макар и от индоевропейското езиково семейство, и защо само те? Разбира се, те имат много общо в лексиката си, и то не само турски думи. Но всъщност граматиката, този наш „враг“ още от училищните години, свързва езиците от балканския езиков съюз.

Аз ще си призная, че винаги съм обичала граматиката, която по един толкова логичен начин придава форма на езика и без която езикът би бил една хаотично разхвърляна купчина от думи. Затова и бях много впечатлена от тези, ще си позволя да ги нарека „общобалкански“, граматични особености. Знаем, че в славянските езици (начело с руски) има падежи, но българският е загубил своите. Е, това е и първата „общобалканска“ граматична особеност – в четирите езика се проявява тенденцията към загуба на падежите. Интересно е, че това е характерно и за преходните сръбски говори в близост до нашата граница. Първата стъпка към загубата на падежите е сливането на родителен (отговаря на въпроса „На кого, чий?“) и дателен (отговаря на въпроса „На кого, кому?“) падеж. Формите на единия изпълняват функциите и на другия, както всъщност си личи и от въпросите на български език, посочени в скобите.

Замислете се – по кой начин бихте избрали да кажете следното изречение: „На Павел казах.“ или „На Павел му казах.“? Ако предпочитате втория начин, то сте открили и следващата особено на езиците от балканския езиков съюз – допълнението се удвоява чрез кратките форми на личните местоимения. В дадения пример това е личното дателно местоимение му, което обаче използваме и като притежателно, напр. сестра му = неговата сестра. Така всъщност стигаме до поредната обща характеристика на балканските езици – употребата на кратките форми на дателния (в гръцки – на родителния) падеж на личните местоимения като притежателни.

Инфинитивът – тази дума позната ни по-скоро от други езици, които сме учили като малки, отколкото от родния – също има сходен развой в четирите езика от БЕС, като е заменен от идентична конструкция с подчинителния съюз да и глагол в сег. време, напр. започнаха да учат. Друго сходство се открива в образуването на бъдеще време – с частица, която произлиза от глагола „искам“ (да, българското ще произлиза от старобългарския глагол „хотяти“ – искам).

На всички ни е добре позната и вечната борба с пълния и краткия определителен член в български (нещо, което, както добре знаем, не съществува в английския например). Е, задпоставеният определителен член също е една от характерните особености на БЕС, която се наблюдава в български, румънски и албански. И за един по-отворен финал на този кратък балканистичен преглед ще завършим с един много обобщен белег – наблюдават се множество прилики в строежа на изречението, при въвеждането на подчинени изречения, в самия словоред.

Разбира се, много неща биха могли да се кажат още за езиците от балканския езиков съюз и за тези, които споделят само част от неговите характеристики, каквито са турският и сръбският. И за завършек – един от най-любимите ми клиширани балкански изрази на шестте езика!

бг. Добре дошли! – Добре заварили!
алб. Mirë se erdhët! – Mirë se ju gjeta!
рум. Bine ați venit! – Bine v-am găsit!
гр. Καλώς ήρθατε! – Καλώς σε βρήκα!
тур. Hoş geldiniz! – Hoş bulduk!

Автор: Борислава Иванова